Клуб”Старши випуски” и 90-годишният кавалер на ордена “За храброст” поручик Митко Димитров
На 13. май 2009г. потомци на царски офицери гостуваха на Клуб „Старши випуски” към Съюза на възпитаниците на ВНВУ. Този клуб е уникален, защото обединява най-възрастните живи български герои – хора над 90-години, чието участие в царската армия и спомени от времето на стара достойна България са най-пълни и богати. В клуба членуват също и потомци на офицери от старите випуски.
Повод за поканата бяха предстоящите избори за Европейски парламент. Присъстващите получиха информация за смисъла и функциите на европейския парламент и останалите институции в Брюксел и Страсбург. След това проведохме дълъг и вълнуващ разговор за мисията на оцелелите представители на царския офицерски корпус и техните потомци. Ветераните бяха запознати с проекта „Един завет”, който бе приет с възторг и насърчение.
За пореден път се удивихме от гордата осанка, бистрия ум и мъдростта на 90-годишните офицери – ветерани, преживели последните 60 години в трудности, лишения и претърпели най-тежките репресии на комунистическия режим.
Това всъщност беше втората подобна проява за два дни, след като предишната вечер 87 годишният летец Дянко Марков разплака с пламенната си реч студентите в Софийски университет, които станаха на крака и дълго ръкопляскаха – подробностите при Петър ТУК>>>
Убедени сме, че ще бъде интересно и полезно да покажем „старшите випуски” – тези невероятни хора, последни представители на “Третото поколение” строители.
Представяме 90-годишният поручик Митко Димитров – кавалер на ордена „За храброст”, лично извел ротата си от обсада при изключително тежки бойни условия. Човек с три дипломи, една от легендите на българския волейбол, политически затворник и репресиран от комунистическия режим. Автор на книгата със спомени „Войната – излишна, ненужна, жестока” (изд, Балкани, 2007) Заслужил майстор на спорта. Почетен гражданин на София.
Поручик Митко Илиев Димитров е роден на 25.01.1920 г. в Стара Загора. Още като гимназист се увлича от волейбола и през 1931г. играе в отбора на гимназията. Тази му страст към спорта се запазва и по-късно, като юнкер в отбора на
Военното на Н.В. училище, което завършва през 1941г. с 60-ти випуск. Назначен е в 12 балкански полк в Стара Загора, където започва да се занимава и със спорт. През войната поручик Димтров е командир на 7/3 рота на 12-и пехотен Балкански полк на 8-а Тунджанска дивизия и е участвал в боевете през 1944-1941 г. при гара Оролик – Югославия, град Чурго – Унгария, линията „Mаргит”, форсирането на река Мур и е стигнал с ротата си до Австрия. В дравските боеве ротата му излязла на предна позиция е обкръжена и остава без комуникация с останалите части. Поручик Димитров на своя глава предприема операция по изтегляне на ротата от обсадата, като сам той отстъпва последен, под постоянен неприятелски обстрел, след като се е убедил че всичките му момчета са на сигурно място в окопите.
Поручикът е награден с орден „За храброст” 4 ст. II кл.
След войната героят е уволнен от армията по време на чистката срещу царските офицери и без съд и присъда е хвърлен в Старо загорския затвор. Колкото и да се мъчат, комунистите не могат да намерят никакво обвинение срещу безупречния офицер и човек. След една година разследване са принудени да го освободят. След излизането си на свобода Митко Димитров завършва право в Софийски университет. Но тъй като за един уволнен царски офицер е немислимо да практикува, той се връща в Стара Загора, където се отдава на старата си страст – волейбола.
Митко Димитров е част от първия национален волейболен отбор, победоносната шестица, която през 1949 г. дебютира на световно първенство в Прага и печели бронзов медал. След завръщането в България, спортистите са наградени с „личен екип – анцуг и гуменки” и течение на сп „Физкултура и спорт”… награди получават всички състезатели без „бившия човек” – Митко. Останалите 5 от шестицата стават майстори на спорта, а Митко – не…по същите причини – че е бивш царски офицер. 
Митко завършва треньорската школа на НСА и прави успешна кариера като треньор в Локомотив, ЦСКА и Славия. Когато през 1951г. отборът му участва в състезание в Израел, отбора заминава без треньора си – Димитров е „неблагонадежден” и няма право да пътува. По време на унгарските събития през 1956г. е уволнен от ЦСКА. Веднага го взимат в „Славия” и същата година отборът става шампион. През 1960 става съюзен треньор при жените на БФВ. След 2 години отново става клубен треньор. Най-щастрливата му година е 1978, когато е трвньор на женския отбор на ЦСКА и отборът печели всички възможни титли – титлата, спартакядата, и КЕШ н афинала в Измир. Едва тогава Митко Димитров е зачетен със званието „Заслужил майстор на спорта”. През 80-те и 90-те години работи като треньор и консултант в Кувейт, Италия, Канада, Турция, Гърция, Македония. Говори свободно немски и испански език. Има множество публикации по волейбол у нас и в чужбина. Има дъщеря Лилия Бъчварова, и внуци – Мартина и Митко.
По случай 90-тият му рожден ден МиткоДимитров бе обявен за Почетен гражданин на гр. София” с решение на Столичния общински съвет.
Митко Димитров е сред възстановителите – учредители на Съюза на възпитаниците на ВНВУ и един от най-активните съюзни членове. Бил е зам. Председател на Съюза.
„Войната – излишна, ненужна, жестока”
Представяме откъс от книгата – спомени на Митко Димитров, издадена от „Балкани” (2007), под рецензията на полк. Инж. Никола Рухчев – председател на СВ ВНВУ.
„… Денят 2 март 1945 г. не се различаваше като че ли по нищо от другите сиви дни на месеца в град Барч, Унгария, малък градец на брега на река Драва. Там като полкови резерв на 12-и пехотен Балкански полк се намираше 3/12 дружина. Другите две – 1-ва и 2-ра, бяха разположени на брега по протежение на реката, в отбрана, защитавайки участък повече от 5 км вдясно и вляво от града.
…
…Тук, ако ми е разрешено да бъда критичен, трябва да отбележа, че нашите действия влязоха в пълно противоречие с военната наука. Във всички учебници, които са попадали в ръцете ми, съм чел, че за да има успех един десант, какъвто ние направихме именно преминаването на река Драва, при успех същият непрекъснато трябва ежедневно, не – ежечасно да се увеличава, да се разширява заетата територия, непрекъсната активност, нови и още по-мощни, по-енергични, дори нахални атаки и овладяване на нови пространства. При нас се получи обратното – поддържащи ни огнево части бяха изтеглени, а в последния, решителен ден, както ще видим по-долу, бяхме оставени с ограничен брой патрони.
Датата 12 март, фатална за нас, започна почти по същия начин, както и предишния ден. Още преди съмнало и позицията ни беше засипана с безброй снаряди от различно естество, калибър и сила. Канонадата продължи повече от час и цялата съсредоточена по пехотните части. Внезапното прехвърляне на огъня по гората и реката, мястото, където беше переправата, за кой ли път изкара нашите бойци от землянките и те заеха места, където бяха огневите им гнезда.Опитът да овладеят левия фланг на ротата, най-близкия до противника, не успя – огнево противникът бе върнат на изходните позиции. Вдясно обаче той показа нещо друго. От дола излизаха верига след верига една, две… шест, седем та и повече почти съвсем прави, като първата и втората редица стреляха с автомати. След като те се приближиха на около 120–140 метра, командата ми огън изпълниха пет-шест картечници и повече от шейсет бойци. Първите редици се олюляха и залегнаха. Спряха и всички зад тях. Стъписването на противника не продължи повече от 25–30 минути. Наново се надигнаха и тръгнаха напред може би 10–20 редици, като най-вдясно, по самия бряг на реката, се видяха ясно как в колона се придвижваха в посока третия ни взвод още поне 50–60 техни бойци. Бойното поле пред нас се покри с убити и ранени „власовци“, които, макар и бавно, се придвижваха напред. Картечарите почнаха да се провикват „Дайте патрони“. И в стрелците бяха останали само по няколко патрона. Прелом в боя можеше да нанесе само тежкокартечният взвод, който се намираше на съседния остров, но по какви съображения не знам този ден, той не се обади. Пратих разузнавателния взвод, който беше в резерв, на помощ на трети взвод. Промяна не настъпи. След около половин час противникът нахлу в окопите на трети взвод. И хвърлените бомби не успяха да спрат врага. Овладяването на десния ми фланг и настъпление само от около петдесет метра можеше да прекъсне пътя ни към переправата. Тук на ход бях аз. Трябваше да решавам дилемата – да приема боя, заставайки и заемайки кръгова отбрана, почти без боеприпаси и жертвайки цялата рота, преценявайки реакциите на противника, дал твърде много жертви в двудневните атаки, или да поема отговорността, да не изпълня заповедта на командира на полка и да започна изтегляне, запазвайки най-важното – живота и здравето на хората си. Телефонните връзки бяха прекъснати. Знаех закона и въпреки това преминах към втори вариант. Съобщих на помощник-командира Иван Стоилов за намеренията си за оттегляне от полуострова, нещо, което той явно прие с разбиране и видимо облекчение. Мигновено, за броени минути прегрупирах първи и втори взвод, хвърлих ги в зашеметяваща атака в празнината между трети взвод и най-предните части на атакуващия противник, принуждавайки го да се отдръпне назад и да ни освободи пътя през гората към понтонните лодки. Втори взвод с командир Славейко Стоянов бе разположен срещу противника – задна охрана, а всички останали части се прибраха в гората, тръгвайки с бързи крачки, подчертавам с бързи крачки, без никакво бягане и паника към пристана. Заповядах на командира на първи взвод под негово наблюдение и команда да започне прехвърлянето на частите в ред: първо убитите и ранените, след това минохвъргачен, първи, трети и втори взвод, накрая разузнавателния и последни командването на ротата и отделението му за командване. Активността на противника се изразяваше най-вече в пушечна стрелба с леките и тежките картечници и минохвъргачен огън по гората. За съжаление от мина бе ранен не съвсем леко командирът на разузнавачите, но своевременно бе взет на носилка и транспортиран успешно. По знак, даден от мен, започна и изтеглянето на втори взвод, който също се скри в гората, присъединявайки се към останалите. Прикриващи изтеглянето останаха разузнавачите и отделението за командване на ротата заедно с ротните командир и помощник-командир. Когато ние пристигнахме на брега, вече се товареше последният трети взвод. След него в последната лодка се натовариха трима войници от тилната охрана, ротният командир и помощникът му.
Придвижването на противника е станало доста по-бавно, защото когато първите противникови бойци се показаха на брега, ние вече бяхме слезли от лодките и си търсехме места в окопите. Силната сърдечна прегръдка на бай Иван, помощник-командира ми и прошепналите думи: „Господин поручик, ти ми спаси живота!“ подсказаха,че решението ми е било правилно. С влизането ми в окопа, където беше и дружинното командно място, застанах очи в очи с мой бивш войник, юрист по образование, Николай Николов, и вместо да ме поздрави с добре дошъл, той се обърна с думите: „Господин поручик, нали знаете закона!“. Става въпрос за чл. 117 от военнонаказателния закон, който текст гласи, че неизпълнението на заповед по време на война пред лицето на противника се наказва със смърт. Законът знаех, но още по-добре знаех конкретната обстановка, поради което отвърнах: „Николай, по-добре е да плаче една майка, отколкото 130. Командирът е за това да може да поема отговорност.“
