Старата гвардия възроди Гергьовденския парад
Таня Каранова / в. Стандат 6 май 2006г.
Последните горди отломки от старото офицерство се събират на улица, именувана на Ярослав Вешин, чиито батални платна красели някога царските салони във Военното на Негово Величество училище, което те последни са завършили. В разкошните помещения царят идвал всяка година за тържественото производство на юнкерите в офицери.
65-и Боен Дравски випуск e единственият в цялата история на училището от създаването му през 1878 г., произведен на фронта.
Това се случило на 6 май 1945 година някъде в Унгария и Хърватска, където юнкерите били разпръснати с взводовете, чието командване поели 2 месеца по-рано – още преди да се дипломират. Минала седмица, докато научат, че в София е издаден регентски указ № 64, по силата на който вече могат да сложат офицерските пагони. Предавали си радостната вест от уста на уста, когато се случело да се срещнат по бойните линии. Възпитаниците от 65-и випуск са последните, изпратени на фронта. В първата фаза от участието си във Втората световна българската армия дава най-много жертви сред младшите офицери и през пролетта на 1945-а изпитва остра липса от низш команден състав. Изпращат юнкерите. Воюват 2 месеца, което може и да не е много, но за двама това е краят на живота. 10 са ранени, 31 се връщат като кавалери на ордена за храброст.
От март до май 1945-а всеки от тях, участва в някоя от операциите по река Драва и затова после, когато след края на войната и държавните изпити получават дипломите си за висше военно образование, решават да се кръстят Боен Дравски випуск.
3 са паметните Гергьовденски парада в сложната история на Боен Дравски, от чийто наличен състав днес от 176 са живи 45 – но и на 83 г*. те са жилави твърди мъже, в които продължава да живее оня стар висок дух на българския офицер, с който още се гордеем заради подвизите при Одрин и Дойран.
6 май 1941-ва е първият парад, в който участват 17-годишните кадети от 65 випуск. “Тогава обаче се наричаше церемониален марш”, обяснява Никола Рухчев, председател на Съюза на възпитаниците на военното на НВ училище. Гергьовден е избран за празник на българската войска през 1926-а лично от министъра на войната генерал Иван Вълков, разказва Рухчев. Дотогава ветераните от войните си правели отделни тържества по части и по родове войски. Генералът решил, че е крайно време войската да си има единен официален празник и избрал възможно най-подходящия ден от църковния календар, когато се почита небесният воин свети Георги Победоносец.
“Имаше и зимен парад – на 19 януари, Богоявление по стар стил, но летният на Гергьовден бе особено вълнуващ и красив заради зеленината, слънцето и гражданството, което се тълпеше да ни види от зори.” Екзарх Стефан извършвал молебена отвън, пред храма “Ал. Невски” издигали аналой – покрит подиум, украсен с гирлянди и венци зеленина, откъдето църковният глава четял молитвите за здраве. Царят пристигал пеша, целувал ръка на екзарха, край аналоя се сбирали само знамената и тогава започвал молебенът.
Зарята с вечерната проверка в памет на загиналите герои била винаги предната вечер – на 5 май. Тогава се отдавала почит на мъртвите. Радостният 6 май бил за живите. Царят приемал тържествения марш на войската на стълбите на Народното събрание, обкръжен от старите генерали, воювали в Балканската и Първата световна. А на отсрещната страна – на стълбите на Цар Освободител, се нареждали опълченците. “Имаше още живи опълченци, стегнати в униформи, накичени с цветя. Бяха много стари”, влиза в разказа Владимир Контев. “Дядо Кръстю Попов трябва да е бил 90, не, чакай, май е бил по-млад от нас!”, възкликва бившият пехотинец и разпалено продължава: “900 бяхме само от военното училище, а на тазгодишния парад, чувам, щели да са всичко 600. Като тръгнехме от училище, докато пристигнем до площада пред храма, пеехме. Пеехме на три гласа, бяхме най-големият маршируващ хор. Пеехме стройно, от първия до последния ред на блока се губеше само един такт, представяте ли си!” “Чувахме се чак до гара Подуене – тогава нямаше много автомобили, София беше тиха”, бърза да добави Никола Шишков, кавалерист и кавалер на ордена за храброст.
На площада пред “Св.Ал. Невски” блоковете се строявали за молебена, а след молебена започвал парадът. Каретата марширували откъм Цариградско шосе, покрай Орлов мост и университета. Строят бил 12 х 12 – сега е доста по-скромен – 8 х 8. Първо минавали лейбгвардейците, после идели юнкерите и кадетите на военното училище, сетне кавалерията, артилерията, задавали се моторизираните части и танковете, а отгоре по тройки – бойните самолети. Всеки род войска си имал свой специален марш. Така че гражданството по музиката разпознавало кой род войска иде, преди да зърне парадните униформи.
Царят винаги насърчавал с високи оценки преминаващия блок: Отлично!, Много добре!, и карето отговаряло като един “Ще се стараем, Ваше Величество”, което хич не било лесно, защото ставало в такт и в ход.
Цялата тази церемония се предавала директно по радиото и влизала в седмичния кинопреглед.
През 1943-а е последният военен парад, после София е тежко бомбардирана и никой не мисли за тържествени представяния.
Третият знаменателен Гергьовден за Боен Дравски е през 1993-а, когато ветераните от военното на НВ училище отново се строяват и минават първи на празничния армейски парад, както си му е редът навсякъде по света. Цивилни са, но гърдите им са окичени с ордени за храброст.
На левия фланг в първата редица е Никола Шишков, който през май 45-а в Марибор с малък конен разузнавателен отряд влиза в бой с 4 немски танкети и обезврежда 2 от тях, а после остава 15 дни изолиран от частта си зад демаркационната линия, която пуска английският генерал Кларк. Окопан в склоновете на Алпите, той влиза в няколко битки и отказва да се предаде на британците. “Българският офицер умира, но оръжие не слага” – провиква се командирът и устоява на атаките на въоръжената част отсреща, която чак впоследствие се разбира, че е съюзническа. “Така е на война, сблъскват се две въоръжени групи и се биеш, защото не знаеш кой е срещу теб”, обяснява недоразумението Никола Рухчев.
1993-а си остава и единственото им участие във възобновените паради, а заслугата за възкресяването на Гергьовден като празник на армията с военен парад е изцяло тяхна.
През целия социализъм чак до 1992-а 6 май се празнува като ден на овчаря. Елитните офицери от най-престижното на времето висше учебно заведение у нас са заклеймени след 9-и като “царски” и животът им никак не е лек. Някои едва оцеляват, други направо ги затриват, но мнозинството успява все пак да постигне учудващи изяви в други професионални области благодарение на изключителното образование, дисциплина и коравина които им е дало училището. От техните среди излизат лекари, химици, прависти, философи, професори. Всъщност логично за хора, които 16-годишни са посрещнати в училището с думите: Оттук насетне животът ви принадлежи на отечеството, а честта е само ваша! И в чийто класни стаи са влизали Драгия Тумангелов – учителят им по музика, Стоян Загорчинов – по френски, приятелят на граф Игнатиев проф. Димитър Йоцов им преподавал политически науки, а учителят Хиндалов знаел дори санскрит. Това покрай 5 години математика, химия, физика, литература, история, философия, латински с годишни изпити по всеки предмет и старата руска 12-о бална система.
Понеже платили с арести една другарска среща през 50-те до падането на Тодор Живков ветераните избягвали да се събират. След 89-а създават Съюза на възпитаниците на военното училище и издигат инициативата за възраждането на Гергьовден като ден на войската с празничен парад.
И днес ще ги видите на парада, при официалните лица и гости. За тези кавалери на храбростта думите “български офицер” още носят някогашния чист горд смисъл, а срещата с тях разтърсва душата с вълнение, което би разбрал добре онзи, който е стоял сред знамената и униформите в притъмнените зали на “Инвалидите” в Париж.
__
* Статията е от 2006г. Към 2010г. живите представители на випуска са 28, на 87 годишна възраст.