Катастрофата на България – 9 септември 1944г.
Дянко МАРКОВ (63 в.)
На 09.09.1944 г. бях назначен за началник на караулите в Пловдивски район. По това време летателният състав на ІІ ято от V бомбардировъчен полк завършваше на летище Пловдив курса „Б – сляпо летене”[1]в пълен летателен състав – пилоти, наблюдатели (навигатори) и радиотелеграфисти.
Вечерта на 5 септември 1944 г., след като обиколих с предоставения ми мотоциклет и въоръжен войник караулите – някои отстояха от центъра на града на 10–12 км, полегнах, за да си отпочина в сградата на караулния началник. Малко време след това бях разтърсен от комендантския адютант с думите: „Ставай, момче, и отново обиколи постовете и ги предупреди, че СССР ни е обявил война. Изправени сме срещу целия свят!”.
След драматичната дата 6.09.1944 г. на 7.09. с.г. при относително спокойствие слушахме радиопредаванията, в които се подчертаваше, че независимо от обявената ни война Червената армия не е навлязла в страната. Същевременно се цитираше решението на Министерски съвет (правителство К. Муравиев) при нахлуване на Червената армия да не се оказва никаква съпротива.
На 8.09.1944 г. вечерта в трапезарията на летище Пловдив, където офицерите вечеряхме, се втурна поручик Борислав Семов – 55 в., придружен от още един подпоручик-летец и извика: „ Г-да, нямате представа какво става в града! Площадът е изпълнен с народ, партизански групи, червени знамена и по всичко личи, че ще предприемат действия срещу войсковите поделения”.
Този ден железничарите бяха обявили обща стачка в цялата страна. От Министерството на войната и щаба на войската не идваха никакви заповеди и нареждания, а Червената армия вече нахлуваше в района на Добруджа и Черноморието. Усещането за приближаващата катастрофа обхвана всички ни. Чуха се яростни възгласи: „Да натоварим на камионите картечниците, да разпръснем тези тълпи, пък където ни видят очите!” Разбира се, подобни предложения не срещнаха одобрение. Постепенно възбуждението стихна, по-старшите офицери се обособиха в група на събеседване, а аз (бях най-младият офицер в летателния състав – подпоручик) се прибрах в стаята си и се приготвих да си лягам.
На вратата обаче се почука и в стаята влезе поручик Марко Марков. Той беше пилот-бомбардировач, 3–4 години по-голям от мене, но бе проявил изключително приятелско отношение към по-младия си колега [2]. „Дянко, – обърна се с разтревожен глас към мене поручикът, – утре сутринта ние тръгваме с юнкерсите[3] към Турция. Разбира се, място за всички няма. Настоях да бъдеш включен и ти, но ятният ти командир и поручик Христо Петров се противопоставиха. Няма да те вземат. Слез долу в приземния етаж при оръжейника, вземи един шмайзер и… където ти видят очите!” Аз му отговорих, че шмайзер не ми трябва, защото какво мога да сторя с него освен да си навлека беда. Ще се опитам да се добера до родния си град (Плевен) и споделя участта на семейството си.
Следващите часове на нощта, дълго време тези, които се готвеха на сутринта да отлетят, сновяха, носеха вещи към самолетите – шумотевицата не бе малка. Аз обаче успях да заспя.
Рано сутринта на 09.09.1944 г. шумът отново ме събуди (нямаше още 5 часа!). Облякох се и слязох в трапезарията. Готвачът бай Георги, който бе разбрал намерението на летателния състав, бе приготвил вече „гала-закуска”, каквато при тогавашната оскъдица бе нещо рядко.
В 6 часа започна предаването на Радио София. Прозвучаха добре познатите звуци и думи на марша „Велик е нашият войник”. Странният факт, че денят 09.09.1944 г. започна с войсковия химн „Велик е нашият войник” ми бе обяснен години по-късно, когато като следствен бях в една килия в сградата на Държавна сигурност (ДС) на Лъвов мост в столицата с инж.-химик Мирчо Бояджиев – 1948 г., комунист от 1925 г., но по това време следствен и застрашен да получи тежка присъда. Бай Мирчо сподели с мен, че на 09.09.1944 г. като мобилизиран е бил в караулния състав, настанен във Военното министерство, след като офицерите – участници в преврата, са проникнали в сградата на министерството и са я овладели. Рано сутринта в студиото на Радио София, което по това време се помещава там, е събран почти целият Министерски съвет, включващ представители на четирите партии – земеделци „Пладне”, социалдемократи, кръгът „Звено” и разбира се, комунисти. „С какво да открием предаването на Радио София?” Отговорът на този въпрос се оказва с повишена трудност : „Ами с националния химн: „Шуми Марица” – „Не, „Шуми Марица” е фашистки химн!” – „Ами с някоя партийна песен, ама дали я има Радио София?” Оказало се, че в Радио София такива песни още нямало. „Пуснете марша „Велик е нашият войник” – предложил Д. Велчев (о.з.полковник към момента, определен за министър на войната в правителството на ОФ). Това предложение не срещнало възражения…
Ние в трапезарията на летище Пловдив слушахме марша, след което последва гласът на водещия: „Министър-председателят К. Георгиев ще прочете манифест към българския народ”. Обявеният за министър-председател, добре познат като опитен превратаджия, прочете известния документ, който завършваше с изброяването на лицата, определени за министри в новото правителство. В трапезарията се възцари мъртва тишина. Пръв скочи поручик Б. Семов[4] и с развълнуван глас извика: „Г-да, в това правителство има наши хора! Ами че те ще разчитат на нас! А ний сме хукнали да спасяваме кожите си… Аз оставам!”Почти веднага скочи и поручик М. Марков: „Аз оставам също!”.
За 10 минути всички, които бяха решили да отлетят за Турция, се отказаха от намеренията си и напрегнато зачакаха заповеди и нареждания от командването на войската. Такива дойдоха едва в следобедните часове. За нас бе заповядано да се приберем на полските летища, в които бе евакуиран V бомбардировъчен полк.
Вечерта на същата дата в кръчмата на с. Черна гора, Пловдивско, се бяхме събрали всички офицери и подофицери от І и ІІ ято на полка. Нямаше обаче нито един от по-старшите офицери и преди всичко командира на полка – полковник Йончо Йоневски. Възбуждението между хората бе нараснало неимоверно. В претъпканата кръчма, изпълнена с цигарен дим и шумни разгорещени разговори, се появи изведнъж едрата фигура на полковия командир, придружен от адютанта си и командира на орляк „Урагани” („Дорниер-17”) – капитан Рачо Батанов. Посрещнат бе с шумни възгласи и едва ли не заканителни жестове…
„Хайде бе, г-н полковник, къде сте бе?! Няма един началник да каже какво става и какво да правим….?!” Полк. Йоневски издигна високо ръце – жест за успокоение на хората и извика: „Спокойствие, спокойствие, г-да! Нашите много скоро ще им стъпят на шията!” Очевидно, полковникът, приближен и вероятно член на Военния съюз още от времето, когато бе оглавяван от полк. Д. Велчев, смяташе, че в недалечно бъдеще положението ще бъде овладяно от войсковите части, предани на ръководителите на Военния съюз. Тази илюзия бе попарена още в следващите 24 часа.
Първо и второ ято бомбардировачи („Ураган”) се отправи в пълния си летателен състав още рано на 10.09.1944 г. за летище София (Враждебна), за да започне незабавно бойни действия срещу германските части, които се бяха насочили за овладяване на командните висоти по старата българско-югославска граница.
Полковник Й. Йоневски същия ден следобед е бил арестуван, впоследствие осъден от т.нар. народен съд на доживотен затвор. Избегна смъртната присъда благодарение застъпничеството на своя приятелка (Йоневски беше ерген) – еврейка, твърде влиятелна в левичарските среди.
Пети бомбардировачен полк започна същия ден войната срещу Германия.
* * *
На 09.09.1944 г. сутринта, след като организаторите на преврата начело с капитаните (наскоро след това произведени в полковници) овладяха Министерството на войната, пощата, Радио София, и др. ключови административни и военни сгради, войсковото командване (министър на войната – произведеният вече в генерал Д. Велчев, а главнокомандващ – изменникът ген. Ив. Маринов, бивш военен министър в 8-дневното правителство на К. Муравиев) отправи по всички канали за комуникация до всички войскови части и поделения искане да декларират признание на извършената правителствена промяна и готовност да изпълняват заповедите на върховното военно ръководство. В обстановката на нахлуващата Червена армия, окупирала още предишния ден без всякаква съпротива от българска страна градовете Русе, Варна и Бургас, а на 09.09.1944 г. – и гр. Шумен, всички командващи структурните поделения на българската войска декларираха своята солидарност. Единствено Първо щурмово артилерийско отделение (въоръжението им беше тежко оръдие на гъсеничен лафет, бронирано добре, предназначено предимно за борба с танкови части) под командата на майор Йорданов отказа да даде положителен отговор, а вместо това изпрати куриер-мотоциклетист с писмо до главнокомандващия генерал Ив. Маринов (майор Йорданов бе в близки приятелски отношения с главнокомандващия), в което предупреждаваше, че Първо артилерийско отделение „Щурмови оръдия” се отправя на запад за присъединяване към германската армия и пътят му неизбежно води през „Орлов мост” и „Царя” към Сливница. Никой да не се опитва да се противопостави на това движение, за да не бъде окървавена столицата София с българска кръв.
Куриерът предава писмото във Военно министерство и чака за отговор; а отговорът на коварния главнокомандващ гласи: „Приятелю Йорданов, моля те не предприемай прибързани действия с възможно тежки и нежелани последици. Каня те на среща във Военно министерство, в която да обсъдим отечествените интереси в тези драматични дни, защото те ни заставят да действаме заедно… Чакам те!”. Куриерът отнася и връчва отговора на своя командир майор Йорданов. Последният свиква офицерския състав на отделението и им заявява, че той вярва на своя приятел и ще се отзове на поканата му за среща. Офицерите отговарят с протестни викове и гневни предупреждения: „Не отивайте, г-н майор! Това е коварна клопка! И Вас, и всички ние ще бъдем предадени в ръцете на новите властници!”. Майор Йорданов се усмихва приятелски, поглежда часовника си и казва: „Г-да, въпреки всичко аз отивам! Но ако след два часа не съм при вас отново, действайте, както приятелството и офицерската ни солидарност ви диктуват. Довиждане!”.
Майор Йорданов се отправя с мотоциклета от източните околности на столицата (лагера на щурмовото отделение) към Министерството на войната. Двата часа изтичат – нито командирът се явява в частта си, нито по друг начин дава знак за положението, в което се намира. Офицерският състав решава да действа. Две самоходни щурмови оръдия, заредени с пълен набор гранати и придружени от малък въоръжен войнишки състав за осигуряване на замислените действия за освобождаване на своя командир, поемат по „Цариградско шосе”, през „Орлов мост” и „Царя” към сградата на Министерството на войната.
На 09.09.1944 г. капитан Стайко Гуджев[5] – 56 в., няма служебен ангажимент, тъй като съвсем наскоро е издържал успешно конкурса за висше военно образование – Военната академия. Слушал е предаването на Радио София, разбрал, че нещо твърде важно се е случило в столицата, запасва се в служебна униформа и въоръжение и се запътва към Министерството на войната, за да разбере какво става и какво той сам трябва да върши занапред. Приближавайки сградата на министерството, кап. Ст. Гуджев вижда почти в непосредствена близост до нея две щурмови оръдия с насочени цеви към първия й етаж и въоръжен войнишки състав, който препятства достъпа на гражданството в този периметър. Кап. Ст. Гуджев разпознава край едно от оръдията своя близък приятел поручик Петър Христофоров, който, както се оказва, ръководи акцията за освобождаване на командира майор Йорданов. „Форчик, какво става?!” Пор. Христофоров хвърля недопушената си цигара на земята и му отвръща: „Задържали са командира! Дадохме им ултиматум – още 5 минути и откриваме огън!”.
В тоя момент прозорецът, който гледа от кабинета на Военния министър към градинката, в която са разположени щурмовите оръдия с насочени цеви към сградата на Военното министерство, се отваря. На него са застанали майор Йорданов и прегърналият рамената му главнокомандващ войската генерал Ив. Маринов[6]. „Г-да – обръща се майор Йорданов към офицерите на щурмовите оръдия, – благодаря ви за вашата солидарност и самоотверженост. Отечествените интереси обаче ми диктуват да остана в разположение на своя приятел главнокомандващ генерал Маринов за обсъждане и решаване на проблемите, които войнишкият ни и отечествен дълг ни повеляват. Приберете се на лагера, успокойте хората и изпълнявайте заповедите и нарежданията на главното командване!”
На щурмовите оръдия се прибират охраняващите войници и групата за действие се завръща в своя лагер. Часове по-късно по заповед на главнокомандващия отделението е отправено към старата западна граница на страната и се устройва на лагер в района на гр. Сливница. Още в следобедните часове майор Йорданов е задържан от следствено-инквизиционните органи, подложен е на изтезания, впоследствие съден и осъден на смърт от Новоселския състав на т.нар. народен съд и разстрелян.
Пор. П. Христофоров, вече произведен в чин капитан – 14.09.1944 г. е призован от фронта, предаден на следствено-инквизиционните органи и също съден, осъден на смърт и разстрелян.
Сп/ Един завет – бр.2/2010г.
________
1Подготовката за придобиване на квалификацията „Б –сляпо летене” за българските пилоти в този момент се провежда на Ю-52 ( тримоторен транспортен самолет).
2Фамилията на поручик М. Марков няма роднински връзки с моята – просто съвпадение на имената.
3 Става дума за 2 юнкерса, които могат да поместят около 40 души без екипажите им.
4 Поручик Б. Семов, родом от гр. Плевен, много скоро бе арестуван, изтезаван и осъден на смърт от един от съставите на т.нар. народен съд – гр. Пловдив.
5 Оттук драматичният ход на този случай ми е известен по свидетелство на капитан Стайко Гуджев – свидетел на драмата, с когото през 1948–1950 бяхме заедно в Софийския централен затвор – той с присъда 12 години за участие в конспирацията „Военен съюз”, а аз – с 5-годишна присъда за участие в конспирацията „Втори легионерски център”.
6 По време на двата часа, прекарани в Министерството на войната от майор Йорданов, ген. Ив. Маринов е успял да „угости” своя „приятел” с порядъчно количество „твърдо гориво”, към което майор Йорданов е имал слабост, а и генералът не е странял от това удоволствие.
