Овладяването на Крива Паланка
Венелин Попов (61 в.)
Нашите предни части са достигнали и овладели височините над Крива Паланка. Утре предстои щурмуването на града. Това беше последната дописка, която пратих. Сега вече и аз се превръщам в боец и ще взема лично участие в щурмуването. Началник-щабът ни представя на к-н Недков, командир на щурмовото отделение. Той ни приема много добре, настанява ни във втората кола и веднага потегляме напред. След нашата кола вече заплашително стърчат дулата на танковите щурмови оръдия. Колоната се движи бавно. Стигаме един мост и спираме. Германците са го разрушили напълно. Излишно! И без това нашите тежки коли нямаше да могат да минат по лекия дървен мост. Спираме челните коли и изчакваме бронираните чудовища. Насреща ни се задава колона пленници. В очите им личи още ужасът на преживяното. Брадясали, изкъсани и боси! Това ли са гордите и надменни тевтонци, които само преди месец и половина заявяваха, че ще победят. Използвам случая и повеждам разговор. Двама от тях са поляци. Запитвам подофицера откъде е.
– От Бреслау съм – и веднага тревожно запитва: – Ще ни застрелят ли? Какво ще стане с нас?
Неволно си спомням, че сам преди два дни дойдоха при нас избягали български войници от германски плен. На двама от тях показалците на десните им ръце бяха отсечени. „Джентълмените” искали завинаги да ги обезвредят. Същите разказаха, че имало и убити. Та понятен ми стана страхът на „хер” подофицера. Успокоих го. Ние не убиваме пленници и беззащитни хора. Давам му цигара. Смуква жадно. По изпитото му лице минава тъжна усмивка.
Колоната отново поема печалния си път.
Стигаме подножието на Киселец. Нататък пътят е миниран. Пионерно-инженерната дружина разчиства пътя. На едно място изкопаваме 7 мини. Встрани – набързо изградена от камъни землянка. Влизаме. Личи, че е скоро напусната. Вътре над 20 сандъка противоброневи и картечни патрони. В бързината на бягството те не са могли да вземат даже най-необходимото. В единия ъгъл още стои тенджерата с чорба. Стигаме последния мост преди града. Обискираме поста. И тука личи бързината, с която са бягали. Тоя път има и за нас. Залавяме няколко кутии сапун.
Крива Паланка е само на 500 метра пред нас. Последните къщи ясно се очертават в заника. Заповедта е да атакуваме сутринта в 7 часа. Оставаме да нощуваме в боен строй.
На утринта потегляме първи. Аз и Милованов – фоторепортерът, сме във втората бойна кола. При първите къщи скачаме долу и напредваме пеша под закритието на колата. Странна тишина ни посреща. Минаваме по главната улица. От двете ни страни зеят зловещо изкъртени прозорци и врати. Никой не се показва. Бавно първата кола минава центъра. Изведнъж срещу нас затраква картечница. Залягаме и откриваме огън. Оръдието се придвижва още няколко метра, стреляйки с картечницата си. Оглушителен гръм. Колата затреперва на място и спира. В същия момент точно отгоре ни посипва град от куршуми. Хлътваме в някаква врата. Точно зад танка, от прозорците куршумите се сипят. Надниквам. Изпразвам пистолета срещу прозорците. Пръстът ми натиска с все сила спусъка. Напразно. Нямам и втори пълнител. Тръгнал съм и без каска. Само с едно кепе на главата си. Скачам и залягам в първата врата. Стрелбата продължава. Так. Так… Так… В джоба си имам още 4 куршума. Изваждам ги и зареждам пистолета. Стрелбата намалява. Подавам глава навън. От съседната врата кап. Каленски също се подава, насочва шмайзера си към прозореца и стреля. Веднага градушката отново се изсипва върху ни. Капитанът залита и се сгромолясва навътре. Дочувам викове.
– Убиха командира. Командирът падна!
Надниквам отново. Улицата пуста. Първото оръдие се опитва да се промъкне през тясната улица и да се изтегли. Отгоре цялото е засипано с тухли и греди. Друг изход няма и за мен. Решавам да се изтегля. Пропълзявам и се прислонявам зад някаква опушена стена. Оглеждам се. В дъното се присвили и двама войници. Домъквам се до тях. И те свършили патроните си. Тук е малко по-спокойно. Изтичваме. Так. Так….. так…… Зад нас куршумите скачат по калдъръма. Стигаме училището. Тук е събрана една по-голяма група. Един от тях е ранен в ръката. Предава пушката си на един от другарите си, чиято пушка била избита от ръцете му, и се присъединява към нас. Не виждам малката група. Към края на града един санитар ни чака. Преглежда ръката на ранения, превързва я и ни предупреждава да се пазим, защото накрая на лозето, отсреща, имало германци които обстрелват точно шосето. Благодаря му. Предупреждението ни спаси. Едва се показали, куршумите запищяват и яростно съскат около главите ни. На 5–6 крачки пред мен виждам яма. Навярно някой снаряд я е изровил. Изтичвам и се хвърлям в нея. След мене идват и другите. Най-критичният момент. Изглед за измъкване никакъв. И в тоя момент дочувам зад нас грохот на оръдието, което се изтегля. Спасение! Скачаме, когато то минава покрай нас, и под негова охрана минаваме опасния сектор.
Колата спира. Първите жертви – пор. Драганов, ранен в лицето, и Борис Стойчев, тежко ранен в тила. Влизаме във връзка по радиото с останалите две оръдия.
– Подпоручик В. Попов слязъл от оръдието си е поел охраната на останалите в училището групи. Жертви няма. Германците обстрелват училището с мини – бе съобщението.
Сражението продължи през целия ден. Частите на нашите пехотни полкове овладяха постепенно всички височини. Отделните гнезда бяха последователно разчистени. Привечер около 7 оръдия влязоха в града и подпомогнати от партизани и щурмоваци, разчистиха източната половина на града. С едно от оръдията се върна и Милованов. Той не можал да се изтегли и целия ден стоял в една сграда с още 16 души под огъня на германските мини.
Това беше бойното кръщение и на двама ни.
Сп. Един завет- бр.2/2010
