Кажи кога да умра
Борис Станимиров
Спокойно, това е заглавие на книга. Но днес няма да пиша за книги. Ще пиша за хора. И по-точно за човеци.
Вчера имах честта да участвам в националното събрание на Съюза на възпитаниците на Военното на Негово Величество училище (известни като “царските офицери”). Разбира се, имаше присъщата за тази общност тържественост и церемониалност – бойното знаме на ВНВУ бе внесено от няколко кавалери на по два ордена за храброст, под звуците на гвардейски оркестър. Знаменосците бяха на по 90 години. Излязоха на сцената и застанаха мирно. Така стояха, изпънати като струни до знамето през цялата официална част на откриването. Наложи ми се да изляза и объркан в коридора се озовах зад кулисите. Там видях следната мила картинка: На столчета седят двама възрастни господа, които съвсем дискретно, незабележимо се редуват да сменят знаменосеца на сцената, защото поради възрастта си, не може да стои прав прекалено дълго, а и знамето тежи в треперещите му ръце….
За последните 20 години неотклонно се бутам в обществения живот. Имам съмнителната привилегия да познавам лично дейността на огромна част от антикомунистическите деятели в София. И съвсем отговорно, убедено и непоколебимо твърдя, че от всички тези хора, интелектуалци, политически дейци, репресирани, стара буржоазия, надъхани свободолюбци и прочие, бившите царски офицери стоят няколко класи по-високо в морално, човешко, личностно отношение. Те са най-качестввените хора, които съм благословен да познавам, много ярко контрастират на фона на всички останали.
Като казвам това, искам да декларирам: Моят дядо (Бог да го прости) е царски офицер. Но аз нямам личен спомен от него, тъй като почина когато бях на 4, при това живееше в друг град. Така че възторгът ми към тези хора е плод не на родова памет, а на личен опит от срещите по площади, шествия, очукани партийни и читалищни зали и много, много разговори.
Като казвам, че възпитаниците на ВНВУ са най-качествените хора, нямам предвид обичайните добродетели, които харесвам у тях, и които могат да се сторят дискусионни за мнозина. Нямам предвид фанатичния им патриотизъм, безкомпромисния антикомунизъм и вдъхновяващия (за мен) консерватизъм и неподатливост на “модерно” пазарно – ориентирано светоусещане. Не говоря за тези неща. Не и в тази статия.
Онова, което отличава като черното от бялото царските офицери от комунистическите офицери, отличава царските офицери от останалите съсловия изстрадали комунизма, отличава царските офицери от всички следващи поколениям, е преди всичко уникалното чувство за дълг. Чувството за дълг е онази тяга, която им позволява да преживеят десетилетия мъчения, концлагери, затвори, унижения и тормоз от всякакво естество и да доживеят промените с гордост, чест и завидно достойнство. В годините на прехода, когато младите поколения антикомунисти масово се огъваха, корумпираха, разочароваха и разкашкваха пред изкушенията на времето, тези старци останаха бетон от чест и морал. Казвам го, защото ги познавам добре. Лично и поотделно. Не говоря общи приказки и обобщения.
Къде се крие това уникално чувство за дълг? Къде е тайната? Мисля че ми просветна къде е.
Тайната е в клетвата. Тя отличава царския офицер от останалите мъже на България.
Всички ние, които сме служили, сме се клели с войнишката клетва. В различните епохи нейния текст се е променял, но в общи линии се е свеждал до думите “…и ако се наложи, да дам живота си за нея [Родината]…” Докато сме в казармата и после, ако ни призове под знамената…
Клетвата на царските офицери е: “Кажи кога да умра!“*
За разлика от нас, те обричат не просто живота, а времето до смъртта си на Родината.
Това означава, че поемайки пагоните пред иконата в параклиса на Военното училище, твоя живот става един постоянен караул, всеки ден и час, до последния дъх. И през целия останал свой живот трябва да бъдеш изряден, стегнат, бдителен, трезвен, и храбър – като пред знамето. Обричаш на България не живота а времето до смъртта си! Родината само трябва да избере кога да я изпрати при теб, за да те освободи от “носене на службата”.
Затова ти си еднакво горд и спокоен, когато умираш под куршумите в полята на Унгария, падаш пребит до бригадирската количка в концлагера или издъхваш от старост в мизерия. Посрещаш съдбата си с вдигнато чело – просто изпълняваш дълга и спазваш клетвата си – кристално ясна и изчистена от морална гледна точка постановка, няма дилеми, няма място за разочарования.
Хората, които са видяли и преживяли повече смърт, отколкото аз съм гледал по филмите, бяха и са най-живите и най-добри човеци, които познавам!
“Промяната” заварва възрастните и съсипани от тежкия живот войни с разклатено здраве и минимални пенсии (нали са “фашисти”). Държавата в лицето на повечето правителства, включително “нашите” ги подмята и подритва. Тогава те се организират сами – онези от тях, които са лекари по образование правят график и в клуба на Съюза започват да дават дежурства и консултации за своите братя по клетва. Без заплащане и за сметка на личното си време….
В Клуба на СДС – Триадица имаше един служител, който отговаряше за помещението – да отключва и заключва, да бъде чисто и подредено. Възрастен човечец, изключително съвестен и любезен. Надъханите политиканстващи философи, общественици и възторжени деятели на гражданското общество понякога го гледаха отвисоко, като някакъв байчо. Някои обаче знаеха, че този скромен и тих човек е два пъти кавалер на ордена “За храброст”, преживял всички зверства на най-хуманния строй. 
Баща му, също офицер, e легендарният кап. Любомир Кузупов, спасил през Европейската война знамето на Първи пехотен софийски полк, като месеци наред го крил под дрехите си в пленническия лагер, под заплаха от моментален разстрел. Така че, ако днес се бием в гърдите, че “нямаме пленено знаме”, то е заради този човек… човек, който вечер след вечер чакаше до тъмно да изговорим всичките си глупости и да свършим всичките си цигари, за да може да загаси и заключи след нас…
Когато бай Сашо (Бог да го прости) се разболя тежко, с ръководството на организацията решихме да подпомогнем финансово лечението му.. Както можете да предположите, той беше на 80 и..и нямаше излишни средства. Най-трудното нещо на света беше да се преборим с желязната гордост на този толкова кротък в ежедневието си човек. Той никога не се оплака. Научихме за болестта му от други хора. Не желаеше да приеме помощ от никого, дори от своите приятели. И това ставаше във времето, когато стотици напираха и се мазнеха, белким закачат нещо от “нашата” власт….
Такива ми ти работи…
____
* “Кажи кога да умра” е заглавието на книга от Христо Троански – биография на полк. Димитър Младенов. Авиаторите, които бранеха небето на България от летящите крепости, имаха черепи на петлиците си, т.нар. хералдическа “мъртвешка глава”
Поклон пред всички Царски офицери, които не се съюзиха с комунистическата власт и с гордо вдигната глава посрещнаха трудностите в името на Царство България!
Поклон!