Иде реч за Чудото
Този изумителен рицар, както го нарича Любен Овчаров в книгата си “Въздушните асове на България” не напразно попада още в началото на поредицата “Българските орли”. Признавам си, аз самият научих за него и за подвизите му едва преди няколко седмици, прочитайки почти на един дъх книгата на Овчаров.
До този момент поназнайвах повечко единствено за поручик Списаревски, без да подозирам, че и много други летци са преживели неща, от които да ти настръхне кожата. Не само във въздуха, но и на земята.
Ще започна с думите на Любен Овчаров, когато сам се наема със задачата да разкаже за Чудото в своята книга. Те са пределно експресивни: “За Чудото Чудомир не може да се разказва спокойно, лесно, без гордост, но и без болка. Защото той преминава през горчилото на своя живот еднакво достоен и силен и еднакво обиден и мъченик. И колкото и дъх да поемеш, преди да занареждаш думите за него върху белия лист, този почти митически чудак сякаш ти хваща ръцете и без суетност изрича на чист български език: “Аз не се бих нито за ордени, нито за слава.”
А как се бие Чудото? Невиждано. С устрем и жар, както никой до този момент. Осем въздушни победи. Два ордена за храброст. Два свалени бомбардировача. Два свалени изтребителя “Лайтнинг” и два повредени вражески самолета – изтребител и “крепост”. Всичко това в небето над България.
Чудомир израства закърмен с патриотични идеали. Неговият баща се завръща от Балканската война, окичен с медал “За храброст” и кортик, надписан с думите “За царя и Отечеството”. Завършил Военното училище, а след това и най-модерната за времето си изтребителна школа във Вернойхен, Германия, Чудото се превръща в първокласен летец, готов да брани родината от посегателства. Много скоро ще му се наложи…
През 1939 г. Топлодолски става заместник-началник на изтребителната школа в Карлово. Много скоро успява и да се ожени. Любопитна случка от любовта между летеца и младата Зина разказва самата тя в книгата на Овчаров: “Аз и Чудото летим над Юмрукчал. Той се обръща към мен и ме пита: – Обичаш ли ме? –Друг път ще ти кажа, не сега – отвръща му Зина, но без да чува гласа си, отнесен от струята. Той прави лупинг над Юмрукчал, а кабината е открита. Затваря си тя устата, да не я задави нахлулият въздух, и все пак намира сили да му каже: – Обичам те, но те моля – карай напред!”
Многократно водил своя орляк в бой с противниковите самолети, Чудото се покрива със слава, а с него и шепата млади летци, издигнали самолетите си в защита на родината. (дясно: емблемата на кап. Топлодолски) Един ден обаче този безстрашен мъж слиза на земята. Завинаги. Как става това? Злощастна случка с командването, която обаче доказва качествата на летеца и неговото родолюбие напук на модерното тогава чуждопоклонничество. Германски полковник от Командния пункт му заповядва да изпрати български самолети за охрана на петролните рафинерии в Плоещ, Румъния. Чудото отказва – “Нито една машина няма да пусна над Плоещ!”. Немецът е бесен, реве: “Заповядвам!” Чудото не трепва: “Аз служа на Българската авиация, а не на Германия!”. Някой може ли изобщо да си представи как звучат тези думи в онова време? Лудост! Пълно безумие, равнозначно на смъртна присъда. За щастие такава не последва, но Чудото е върнат на земята, под предлог, че има “разхлабени нерви”. С това не свършват тежките дни за българския летец. Напротив, те сега започват…
Войната свършва, идва примирието, а през 1946 кап. Топлодолски е задържан от новата власт и става обвиняем по делото “Неутрален офицер” и “Бягството на двама царски летци”. Оправдан е и в двата процеса, но дотогава изтърпява жестоки мъчения. В килията му го бият зверски, един от палачите дори му казва: “Няма повече да те бият. Ти надмина по издръжливост и биячите”. Но продължават с побоите, заливат го със студена война… Добре известни са разнообразните методи на комунистическата власт за разправа с “враговете”.
През 1948 г. Топлодолски е уволнен от армията. Учи право, но отказват да му дадат работа. Героят-летец, носител на ордени “За храброст” и проявил безпримерна храброст в небето над България става бетонджия. От шест сутринта до четири следобед бърка бетон, после още два часа работи друго, а от седем – в механотехникума. Ръководи бригада, с която строи сегашния стадион “Васил Левски”, работи в Медодобивния комбинат в Пирдоп, строи театъра в Стара Загора и още 150 театъра. “Само като погледне самолет, очите му се насълзяват…”, пише с болка в книгата си Овчаров.
Умира на 3 май 1987 г. Без да доживее края на това жестоко време, което го обрича на страдания и забрава. Без да получи приживе признание за делото си в защита на родното небе. Чудото. Летецът с младо лице и буен нрав, горд и смел до безразсъдство, любимец на пилотите, имали възможността да се бият рамо до рамо с него. Легендарният капитан на славния 3/6 изтребителен орляк. Виртуоз на висшия пилотаж и сложните авиационни техники….
… Бетонджия и сценичен работник. Строител на театри. Металург. Възможно ли е съдбата да бъде толкова жестока? Ще се убедим, че е напълно възможно. Защото случаят с Чудото не е единичен. В следващи публикации от поредицата ще проследим и други човешки драми, с които изобилства позабравената история на славната българска авиация.
* * *
Материалът е предоставен специално за “Един завет” от младия журналист Георги Грънчаров. Първата му публикация е в “България над всичко” – блог на автора за военна история
Освем на Чудомир имаше в интернет и други емблеми на летци и орляци но сега не мога да ги намеря ще ми кажеш ли от къде да ги намеря или да ми ги иэпратиш