Спомените на морския офицер Христо Миевски
Смело можем да кажем, че книгата „Бях царски морски офицер” на Христо Миевски се нарежда сред най-добрите мемоарни образци на доживели до наши дни офицери от корпуса на Царство България и е сред малкото разкази за българския флот.
Съдбата на Христо Миевски чертае драматични обрати през исторически събития и е толкова наситена със случки, че звучи като филмов сценарии. Авторът последователно ни превежда през Морското училище в Созопол и Варна, ВНВУ в София, стажува в немския боен флот в Белгия, Южна Франция и Норвегия, попада във военнопленнически лагер в Германия и след всичко преживяно се завръща в България, където попада в ноктите на комунистическия режим.
Имаме удоволствието да представим книгата „Събрано …” (изд. Малео-63, 2002г.) Сборникът представлява второ издание на трите излезли поотделно книги на автора: „Бях царски морски офицер” (1993), „Обикновен социализъм / от лагер в лагер ” (1998) и „Спомени – размисли” (2000)
Христо Иванов Миевски е роден през 1922г. в Кушу Кавак (дн. Крумовград) в семейството на банков чиновник и учителка. По-големият му брат Ангел Иванов Миевски (на дясната снимка) завършва ВНВУ и става артилерийски офицер. Христо мечтае да стане морски офицер, а след това да завърши право и да стане военен юрист. Родителите не успяват да го разколебаят и през 1938г. постъпва като морски кадет в 38-ми випуск на Морското на Негово Величество училище, което по това време се намира на остров Св. Кирил до Созопол.
Морското училище в Созопол 1938г.
През 1940г. випускът му е първият, който се премества в новата сграда на училището във Варна. На 7 септември същата година е подписана Крайовската спогодба за връщането на Южна Добруджа и моряците от училището акостират в свободния Балчик с кораба „Бургас”.
След завършване на Морското училище 15 матроси биват зачислени във висшия курс – Военното на Негово Величество училище в София. Дотогава практиката е била да се изпращат в София шестимата първенци на випуска, но през 1941г. бройката е увеличена.
Моряците са зачислени в 63-ти випуск на ВНВУ. Този випуск преживява смъртта на Цар Борис III и го изпраща в последния му път до гроба му в Рилския манастир.
Морският взвод на 63 випуск на ВНВУ по време на учебни занятия
На 3 март 1944г. 63-ти випуск е произведен в първи офицерски чин. Моряците от випуска са изпратени на шестмесечен стаж в немския военен флот – Кригсмарине.
През април Миевски, заедно с още двама мичмани – Минко Стаевски и Рашко Лютов са зачислени към шеста миночистачна флотилия базирана в Куксхафен (устието на Елба). Българите настигат флотилията в Бремерхафен (Холандия) . Преживяват въздушни атаки на съюзнически изтребители. През май българите заминават за Сен Назер – Южна Франция, където стажуват в шеста флотилия от стражеви кораби (Vorpostenbooten). По време на пребиваването си във Франция Миевски няколко пъти става свидетел на действията на френската съпротива. Корабът им претърпява торпедна атака, при която Миевски вижда торпедата и вдига тревога – корабите са спасени, а Миевски получава немски Железен кръст – II ст. 
Стажът продължава в 22-ра флотилия преследвачи на подводници в база Нерви в Генуа, трета изтребителна флотилия в Хортен (Норвегия), първа флотилия бързи торпедни лодки в Свинемюнде (Дания) и Германия. Миевски не изпитва никакви симпатии към нацизма, но се радва на възможността да се докосне до опита на немския флот, който е на много високо военно и техническо ниво за времето си. Обратът в българската политика и обявяването на война на Германия в началото на септември 1944г. заварва българските офицери в Берлин. Те получават предложение от своите домакини да преминат на немска служба, или да бъдат третирани като военнопленници. Всички до един избират второто. Така българските морски офицери прекарват няколко месеца в немски военнопленнически лагер край Бремен, заедно с английски моряци. С напредването на съюзническите войски офицерите са преместени в друг лагер в Любек. Там ги заварва края на войната. Освободени от англичаните, българските офицери отново получават предложение да запазят офицерския си чин в Кралския флот, като се изтъква, че в България вече е в ход т.нар. „Народен съд” и тежките репресии срещу българското офицерство. Отново всички до един отказват и пожелават да се завърнат в Родината. След няколко седмици със съдействието на чешки офицери Христо Миевски и колегите му се прибират през Чехия и Югославия в България…
В България мичман Миевски има съдбата на повечето си колеги от офицерския корпус – след като участва в разминирането на черноморското крайбрежие, „за награда” е уволнен от флота и подложен е на тормоз и унижения. Прекарва години в затвори и концентрационни лагери, не му позволяват да следва, нито да работи. С много мъки успява все пак да започне работа в корабостроителния завод, където се проявява като отличен служител. Съпругата му Людмила е дъщеря на Панайот Чинков – журналист и преводач, първият коментатор на Радио София, осъден от „Народния съд” на доживотен затвор, защото е коментирал Катинското клане. Имуществото му е конфискувано, а той прекарва дълги години в затвори и концлагери. Братът на Людмила Миевска – Владимир Чинков изчезва безследно след 9 септември 1944г. Миевски доживява демокрацията. Издава три книги и доживява настоящото им второ издание през 2002г. На корицата на всичките му книги гордо стои знакът на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ
Разказите на Миевски са безкрайно интересен документ за атмосферата във Военноморското на Н.В. училище и ВНВУ, а приключенията му в германския флот от Средиземно до Балтийско море са уникални свидетелства за живота на морските офицери през Втората световна война.
Напълно споделям оценката.
, че книгата “Бях царски морски офицер” е сред най-добрите мемоарни книги, написани от български офицер.Изключително интересна, увлекателна и откровенна,
Къде мога да намеря “Събрано”, която търся безуспещно.