Още за полк. Рогозаров и неговото семейство
Уважаеми господа,
Моето име е д-р Ивайло Иванов Рогозаров. Аз живея от 1944 г. в Германия и съм на 75 години.
Случайно намерих в интернет вашия сайт „Един Завет“. Там има една статия за моя баща полк. Иван Панов Рогозаров, покойник от 1956 г. Авторът на тази статия е много добре информиран за „военния живот“ на баща ми… От моя гледна точка е трогателно, че са се намерили национално мислещи и чувстващи българи, които противоречaт даже след 70 години на комунистическите и другите фалшификации, лъжи и митове… аз също знам, че от тази фалшификация [тиражираната из различни форуми апокрифна статия за т.нар. “Българска бронеизтребителна дружина във Waffen SS” от М. Кожемякин /бел. ЕЗ] се намират безбройни варианти в космоса на интернет. И за това, ЕДИН ЗАВЕТ е безценен…Вие вече „популяризирахте“ името на баща ми в една прекрасна форма в ЕДИН ЗАВЕТ, за която ви изказвам моето уважение, моя възторг и моята благодарност. След като прочетох вашата статия за първи път, разбрах веднага, че авторът много сериозно се опитва, взискателно и справедливо да оцени офицерската личност на баща ми. Това впечатление ме накара, да ви се обадя…
.
Така се обърна към нас д-р Иван Рогозаров – син на полк. Иван Рогозаров. Поводът е нашата статия „полк. Иван Рогозаров и „Доброволческият корпус“ – истина, митология, фалшификация”
С огромен интерес започнахме кореспонденция – възможност да разкрием неизвестни факти от забулена в мълчание част от историята. Очаровани сме, че д-р Рогозаров, който от 9-годишната си възраст живее в Германия, в голяма степен изолиран от контакти с Родината си, е съхранил българско самосъзнание и пише на отличен правилен български език, при това на Кирилица – нещо, което мнозина от българските ни читатели за срам на предците си не правят.
Ивайло Рогозаров завършва медицина – психиатрия и психоанализа с което се занимава до пенсионирането си. Има двама сина. Понастоящем пише история на рода Рогозарови, която да остави на своите потомци. Ето какво сподели с нас за своето семейство:
Иван Рогозаров като поручик през балканската война – 1912г. Никопол
Майка ми Люба напусна с мене България на 1.9.1944 г. с последния германски влак с жени и деца. Баща ми остана в Софиа, написа си оставката като шеф на щаба на трудовите войски, остави я на пишуштата маса и напусна с военен авомобил България на 5. или 6.9.1944 г. заедно с неговия приятел и адютант капитан, по-късно майор Константин Каранешев от Велико Търново (30.5.1905-1975, погребен в Залцбург-Австрия). На 8.9.1944 те пристигнаха в Виена, където баща ми стана на 9.9.1944 г. до Април 1945 г. министър в задграничното национално правителство на проф. Александър Цанков. С тези уточнения може да допълните вашата статия с ваши думи, ако смятате, че е необходимо. Може и да ме цитирате като източник.
полк. Ив. Рогозаров през 1938г.
Съдбата на моя баща след 1945 г. Тя е бързо разказана. От 1945 до 1948 баща ми беше интерниран в един американски „interrogation camp“ близо до Stuttgart/Германия. Същевременно в България е бил осъден задочно на смърт два пъти от комунистическия „Народен съд“ (Март 1945 г.) и от „Военен съд“ (9.6.1947 г.). След това българските власти са искали баща ми да бъде предаден на България за да бъдат изпълнени смъртните присъди. Но американските служби са отказали да го екстрадират, понеже аргументите на българските съдилища са били абсурдни и неквалифицирани. Само комунисти са могли да го означават за „военен престъпник“ и да го съдат за неща, за които до тогава е нямало закон (nulla poena sine lege). Аз се съмнявам много в тези години на неговото интерниране да е подържал връзки с горяни или други антикомуниастически групи в България, както вие пишете. Неговото здраве бърже се влоши (сърце). Също така след войната никакви връзки не е подържал с български емигрантни групи или личности. Той пред мене в 50-те години често споменаваше че се чувства наблюдаван от българските тайни служби. Той почина тежко болен 1956 г. в Франкфурт-Германия.
Иван Рогозаров, Франкфурт 1953г.
Имах един брат, Любомир, роден 1927 г. в София, поминал се през 1992 също в София. Бил е от 1945 до 1954 в концлагери Перник и Белене заради баща си. Лагерите го тежко травматизираха…моят брат е работил дълги години като заварчик в една работилница за ремонти на автомобили. След лагерното време, комунистите не му позволиха да посещава университет, макар че имаше завършено немско средно образование (матура 1944г.) [Любомир Рогозаров е бил познат на Владимир Матев по време на обучението му в артилерийската школа в Германия. “Един завет” осъществи връзка между д-р Рогозаров и г-н Матев]
Ето какво добави д-р Рогозаров към информацията за своя род:
Пано Рогозаров е бил (за втори път ???) женен с Екатерина Кефалова или Кифалова (1855 – 1936), моята баба. Пано Р. е имал с Екатерина 5 деца: Мария (1878–1956), по мъж Борис Бенева, паднал като офицер в Първата световна война 1917 ; Атанас Р. (1883–1909); Райна Р.(1886–1966), по първи мъж капитан Драгомир Рашева (в Хасково има негов паметник), по втори мъж Илия Савова; полковник Иван Р., баща ми; и полк. Христо Р. (1891–1947).
Фамилията на баба ми Екатерина Кефалова е интересна. Легендата казва, че тя е била годеница на Васил Левски и след неговата смърт се омъжила с Пано Рогозаров. Неин брат е Иван Кифалов (1850 – 1895), живущ в Румъния и дарител на болницата във Велико Търново и нещо друго в Тетевен. Техен баща е бил поп Лазар Кифалов.
Майка ми Люба е дъщеря на в Плевен познатия Христо Върбенов.
Ето информацията, която бихме могли да добвим за родословието на майката на д-р Рогозаров – Люба Хр. Върбенова от Плевен:
Известният род Върбенови е от Емборе (Егейска Македония). Христо Върбенов е роден през 1848 г. Едва 12-годишен отива в Цариград, където се занимава с разносна търговия. След заселването си в Плевен е снабдител на османски военни части с вина и зърнени храни. По-късно учредява съвместна фирма с Димитър Константинов, собственик е на 1000 декара земя и мелници в Плевенско. Христо Върбенов е депутат в Третото Велико Народно събрание (1886-1887г.) и Десетото Обикновено Народно събрание ( 1899-1900г.). Отпуска средства за закупуване не оръжие за чети в Македония. Негова собственост е известната в града “Върбенова къща”, строена през 1898-1899 г.по проект на австрийския архитект Вещфелд в стил необарок. Призната е за паметник на културата от национално значение. Умира през 1903 г. Един от братята му е известен с името Наум Македонски. Той служи в Шеста Плевенска дружина, Участва в Сръбско-Българската война като поручик от Шести пехотен Търновски полк, участник е в неуспелия русофилски преврат срещу княз Александър Батенберг. Емигрира в Русия, там служи в руската армия и стига чин подполковник. В края на 1900 г. се връща в България, за да види своите близки, но заболява тежко и умира в Плевен на 8 март 1901г.
Третият брат Никола Върбенов също има фирма за търговия със зърнени храни. Когато през 1922 г. умира, семейството му подарява: на църквата “Св.Николай” – 20 000 лева, на Народно –прогресивната партия за строеж на партиен дом – 15 000 лева, на читалище “Съгласие” за фонд “Постройка на библиотека и театър” – 10 000 лева, Дружество на инвалидите – 3 000 лева, на младежкото Македонско дружество – 3 000 лева и на македонското братство – 2 000 лева.
Синът на Христо Върбенов – Димитър Върбенов ( 1887-1962 г.) е бил председател на Съюза на запасните подофицери, лидер на Националлибералната партия, министър на правосъдието ( юни 1931 г.- декември 1932 г.) в правителството на Народния блок. През октомври 1947 г. е изселен от София и интерниран в Плевен.
/източник: Клуб “Краезнание” – Плевен /
“Един завет” приветства сред своите приятели зад граница д-р Ивайло Рогозаров!
Поднасям моите искрени и дълбоки извинения на доктор И. Рогозаров.
Когато съзнах за публикацията и тиражиране на своята невярна и погрешна статия във интернет, се опитах да публикувам навсякъде опроверженията си, че писаното във нея не е истина. И сега продължавам да правим това. Напълно признавам грешката си и се опитвам да поправям последиците и.
“Статията”, написана през 1996 или 1997 г. въз основа на един ръкописен конспект, не беше за публикация. Появила се на един от нашите сайти, когато бях на казармата и не можах да спрем тази ситуация.
Не искам да се опрвдавам. Само искам да кажем, че съм на Вашата страна, ако още не е къстно.
С уважение,
Михаил Кожемякин
Уважаеми г-н Кожемякин,
Вашето изявление относно достоверността на източника, който сте ползвали е широко известно. Споменали сме го изрично и в нашата статия. Понякога да признаеш грешка се изисква повече почтеност, отколкото за да не я допуснеш. Поздравяваме Ви за доблестта!
За съжаление, всички ние: и професионалните историци и любителите, рискуваме понякога да се подведем от източниците , особено по теми, които дълго време са били “табу” и за които разчитаме на устни предания и апокрифи. Това в особена степен важи за история и събития на други държави, чиито участници не познаваме лично. Ако ние в ЕЗ получим ръкопис от руски офицер, “участни в РОА”, който да изглежда и звучи достоверно, вероятно бихме се предоверили, както се е случило с Вас.
Нашата критика не е насочена към Вас, а преди всичко към свободните интерпретации и злоупоребите с вашата статия, които не отчитат направените впоследствие уточнения.
Радваме се, че в края на краищата с общи усилия достигнахме по-близо до истината.
Поздрави,
ЕЗ
Благодаря!
От сърдцето пожелавам на Вас и на Вашия сайт всичко хубаво .
Пожелавам Ви най-голямите успехи във благородната Ви работа.