Борис Станимиров: Има семейства, за които историята не е учебен предмет, а родова памет
Интервю на председателя на клуб “Един завет” за в. СЕДЕМ/18.08.2010
– На няколко месеца пускаш по една статия за военната история. Все те тегли към тази тема?
Интересът ми не е към историята, а към личностите. По-специално към царския офицерски корпус. Председател съм на Клуба на потомците към Съюза на възпитаниците на Военното на Н.В. училище. Това е организацията на последните живи представители на старото офицерство и кавалерите на ордена „За храброст”. Хората, които изнесоха цялата тежест на една чужда война, след което комунистите ги изритаха от армията и ги хвърлиха по лагери и затвори. В клуба членуват хора от всички възрасти, потомци на офицери. Имаме и хора от чужбина – от старата емиграция. Общуваме главно през сайта „Един завет” Обединява ни уважението към родовата памет и приемствеността към духа на България от преди червената зараза.
– Какво те привлича в царските офицери?
Те са последен остатък от стария елит на България преди 9 септември 1944г. Хора, които вдигат летвата много високо. Били са офицери по 1-2 години, когато ги изхвърлят от армията, после десетилетия са се развили в други професии – лекари, инженери, преводачи. Въпреки това цял живот остават първо офицери – спретнати, изпънати като струни, пълни с воля, напълно безкористни, строги към другите, но най-вече към себе си. Това е семейството, клетвата и школата на Военното училище. Нива над всички останали хора, които познавам. Не са дребнави, не са материалисти, не са озлобени. Представители на онова поколение, расло с чистия патриотизъм на славейковата „Кървава песен” и стиха: „Бог и България – единство в двойна плът…”.
– Какво мислят старите офицери за политиката?
Съюзът на възпитаниците на ВНВУ е неполитическа организация, не защото е против политиката, а защото е много над нея. Общност от хора, запазили честта на пагона неопетнена в най-тежките времена, не биха позволили днес някой да ги използва в плитки политически пасианси. Но като отделни личности, в огромната си част винаги са подкрепяли демократичните сили. Техните семейства са неснижаемият остатък, който поддържа синята идея жива през всички трудности. Мъдри хора са. Никога не се разочароваха, не се поддадоха на популизъм, не тръгнаха след съмнителни каузи. Устояха и на най-голямото изкушение – те, които са се клели в царя, не го последваха, когато реши да става партиен лидер. Опазиха името си чисто.
– Най-честото обвинение към вас е в елитарност. Твоят разказ не го ли потвърждава?
Обвинение, но от кого? Както казваме в сайта си, има семейства, за които историята не е учебен предмет, а родова памет. Огромната част от историческите ни фигури са кадрови или запасни офицери: политиците Константин Стоилов, Мошанов, Багрянов, Муравиев, спасителят на евреите Димитър Пешев, писателите Йовков, Дебелянов, Димитър Димов, художниците Щъркелов, Гюдженов, Борис Денев, Иван Милев, композиторите Емануил Манолов, Сагаев, маестро Атанасов, професорите Станишев, Казанджиев, Наджаков, дори народният лечител Петър Димков – все са носили пагон. Големите габровски фабриканти Хаджистойчеви изпращат четирима синове на фронта като запасни офицери. Мислиш ли, че не са могли да се откупят или да се скатаят? Търновската конституция не позволява аристокрация и всички придворни и дипломатически длъжности в Царството се заемат от офицери. С това искам да кажа, че старият елит е извоювал мястото си не в развлекателни шоута, а по фронтовете на 4 войни. И затова никой не може да му отнеме обществения престиж. Старите офицери са рицари. Един техен орден „За храброст” струва колкото всички килограми дрънкулки, които Първанов раздава на приятелите си. До тези хора комунистите са като …произлезли от маймуните. Ако да се бунтуваш срещу чалгата, пошлостта и простащината е елитарно, нека бъдем елитарни.
сн.Подпоручиците от 48-ми випуск на ВНВУ позират горди след първото си производство, 1929г.
– Вторачването в миналото и заслугите на предците не е ли лежане на чужди лаври. В демократичния свят не произхода, а собствените постижения правят човека.
Само за комунистите, слезли от гората на 9 септември, е изгодно да внушават, че произходът няма значение. Навсякъде има фамилии, които са по върховете на обществото с поколения. Само в България робуваме на мита за дядовите цървули, мит, който не е от комунистите, а още от богомилите. А България също има своите династии – Богориди, Каравелови, Станчови, Шишманови… В старото офицерство пък родовата традиция е по-скоро правило – четиримата сина на Райна Княгиня, братята на Ботев, братята на Вазов – все генерали, а синовете и племенниците им – офицери. Произходът задължава. Семейната среда формира личностите. Скоро четох нещо от блогъра Сула – Иван Стамболов, типичен човек от Орлов мост. Споделя, че първата песен, която научил не е „Зайченцето бяло”, а „Един завет”. Дядо му – уволнен артилерийски офицер докато го друсал на коляно си тананикал забранените маршове. Така в детската градина докато другите деца казвали стихчета за Ленин, Иван запял на дядо Мраз: „Сред адски огън в боен ред, вървяхме Ломци все напред…” Два паралелни свята. Затова Иван е железен демократ и патриот. Това го прави семейната среда, а не идеите по книгите. Кръвта вода не става.
– И все пак, семейството може да е предпоставка, но не е достатъчно. Трябва още…
Разбира се, че трябва още много. Преди всичко друго трябва вяра в Бог. В най-класическия традиционен смисъл – вярата на бабите ни – църква, свещ, молитва и причастие. Вярата дава сила, гради ценностна система. За жалост комунистите са успели да изличат вярата. Насаждането на атеизма е най-страшното им престъпление, по-погубващо от всички убийства. Защото, отнемайки вярата, оставиха народа без душа, да се лашка по най-малкото съпротивление и да търси лесния път. Страхът от Бога спира злото по-добре от обществения договор. Вселенското единство в църквата сплотява повече от гражданското общество. За жалост днес Божиите закони се подменят с теоретични сурогати, но това е световен процес.
– Защо хората, за които говориш не успяха да се наложат?
Това, че България е част от Запада е тяхна заслуга. Европейска България е рожба на жълтите павета – на онези огромните бдения със свещи и на хората, които идваха на тях пеша. Бяха дълго мачкани, трябваше малко време да изправят глава, а не разполагаха с такова. Това са особени хора – възпитани със скрупули. Не им идва да се омешат с парвенютата на соца. Стоят настрана. Това изглежда като високомерие, но всъщност е добър вкус. Затова се движат в свои кръгове и места. В зала „България”, в сладкарниците по „Иван-Асен”, по пътеките на Витоша. Завистта, с която комунистите говорят за „реститутките” казва всичко – и за едните и за другите. Когато нарекоха моите приятели „царски офицери”, шумкарите сложиха ясна граница между себе си и тях. Резултатът е, че стана очевадна разликата, „народните” на фона на „царските”, въпреки лампазите и звездите никога не успяха да заприличат на офицери.
– И все пак, скромните финансови възможности не водят ли до маргинализация? Не са ли днес тези царски офицери и семейства от стара София в ъгъла на живота?
Не само от София, а от всички градове със „стара главна”. Зависи от гледната точка. За онези, които танцуват чалга върху масите, ние с теб сме смотаняци, които не знаят как да се веселят. За нас пък, те живеят като подчовеци (по Л. Стодард). Хората от стари родове нямат яхти, но имат дипломите на дядо си. Нямат 40-инчова плазма в хола, но имат немско пиано със свещници. И огромни библиотеки от пода до тавана, събирани от 3-4 поколения – старопечатни книги, книги на стария правопис с „ъ” в края на думите, книги на готически немски и всичките са с разделени страници, четени и препрочитани. Днес „висше” можеш да си купиш, но диплома на дядо ти – няма как. Гоце може да ти даде орден, но не може да се върне в 1918 при Дойран, за да даде кръст за храброст на прадядо ти. Има неща, които не са въпрос на пари, нито дори на много пари. Затова в клуба на потомците не може да членува всеки… Пък нека сме маргинали.
/със съкращения/
Чудесна статия
Благодаря