Тайните на Военната академия
Марияна Първанова, в-к Монитор 23 април 2011г.
„Тук съм прекарал най-хубавите си години”, казва беловлас мъж и побързва да прекрачи прага на Военната академия „Г. С. Раковски” в София заедно със своята събеседничка.
„Какъв ужас изживях по време на бомбардировките над София на 30 март 1944-та. Запали се училището. Беше страшно”, спомня си друг. Така спонтанно, още с влизането си, ветераните, възпитаници на Военното на Н.В. училищe, започват да споделят спомени от годините 1940-1944. Те са се събрали за обиколка из сградите и парка на академията.
Забелязваме, че въпреки напредналата си възраст все още се обръщат един към друг с „полковник” и с офицерските си звания. Повечето от тях са випуск 60-и 68-и, което означава, че са родени около 1925 г. Поводът, който ги събира в този хубав пролетен ден, е връчването на членските значки на новоприетите в Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет” и почитане паметта на загиналите в атентата в катедралния храм „Св. Неделя” (1925 г.).
Групата е около 40 души и в нея има хора на всякаква възраст – от престарелите ветерани до деца на 5-6 години. Всички са свързани с това място някои са възпитаници на военното училище, други са техни потомци, има представители на известни български родове. Разходката из комплекса ни дава шанс да надникнем вътре – нещо, за което обикновеният гражданин може само да мечтае, защото Военната академия все още остава закрита за външния свят.
Но, уверяваме ви, обиколката си заслужава, тъй като сградите са прекрасно свидетелство за архитектурното и парковото строителство на българската държава след Освобождението. При това недокоснато от съвременната цивилизация. Не случайно много от сградите и мемориалите са обявени за паметници на културата. А с такива гидове като възпитаниците на училището винаги може да научим нещо повече за живота на офицерството ни преди 9 септември 1944 г.
Минаваме през караулката на входа и тръгваме по широка асфалтова алея към вътрешността. От каменните колони, опасали я от двете страни, лъха тържественост. Независимо от печата на разруха, който откриваме в опадалата мазилка. Все пак всичко е почистено и пометено. Върху колоните се виждат нови емайлирани табели с кратък надпис: „Врабча 1885”, „Люлебургас 1913”, „Чаталджа 1912” все дати, свързани с най-големите победи на българското оръжие. Това е „Алеята на победите”, създадена през 1924 г.
разказва полк. Никола Рухчев, председател на Съюза на бившите възпитаници на военното училище. Много от табелите са махнати след 9 септември, други са опадали под влияние на природните стихии. Преди две години бе извършен генерален ремонт на цялата ограда, която глътна 150 000 лева, и тогава те са били възстановени.
Подминаваме строга триетажна сграда -– главния корпус. Там навремето е бил пансионът, обяснява проф. Ангел Балашев, с когото заедно вървим към сърцето на академията – бившия плац, сега площад „Марс”. На горния етаж се помещавали спалните помещения, на първия – учебните. В партера се е намирала столовата, която и до днес е съхранила автентичния си вид. Тя побирала до 1000 души.
„Бях юнкер през Втората световна война. Тогава ни хранеха добре, а навън цивилните бяха на купони за черен хляб, захар и месо, както и за много други предмети и храни от първа необходимост”, връща лентата назад той.
Неговата съдба е като на много други момчета, попаднали в училището на 16 години. През 1940 г. умира баща му и тогава семейният съвет решава Ангел да кандидатства за военното училище. Така животът му щял да бъде осигурен – сигурна офицерска служба, кариера и прилична заплата. Но в школата не било никак лесно да влезеш изискванията били много високи, а желаещите хиляди. Първото условие към всички кандидати било да имат успех по-висок от 4,50, а най-важната бариера била физическият коефициент. Той се получавал от данните за ръст, тегло, гръдна обиколка. Само снажни и здрави момчета можели да го покрият и едва след това се явявали на изпит по математика, на психо-технически за проверка на реакциите при извънредни ситуации, който в момента се държи от летците. Следват изпити по български език, история и география. Както се вижда,
само момчета с добро образование можели да преминат това сито. Не се допускали юноши от семейства с политически и криминални досиета, както и от други народности. Обучението било 6 години-– три за кадети и още толкова за юнкери. Онези, които имали висок успех, ставали авиатори, артилеристи и инженери. А другите – с ниски оценки по математика, отивали в пехотата и кавалерията. И проф. Балашев цитира стара руска поговорка: „Красивите стават кавалеристи, умните – артилеристи, а всички глупаци пехотинци.” Първенците на випуска имали право да избират гарнизона, в който ще служат, и това обикновено били София и Пловдив. Онези, които показвали слаб успех отивали в крайните застави, обикновено на границата.
Докато разговаряме с проф. Ангел Балашев, стигаме до площад „Марс”, в центъра на който се извисява обелиск. Колоната на офицера е поставена през 1934 г. и е обрамчена с четири бронзови лъва, символизиращи силата и храбростта на българските воини. По нея са изписани годините на всички випуски до 1934 г. Чак наскоро по настояване на съюза на бившите възпитаници към тях били добавени и следващите, обяснява на групата ни нашият водач полк. Никола Рухчев. Върхът на обелиска завършва с пластично изображение на бойни знамена с лъвчета. В центъра навремето е стоял гербът на Царство България, който бил махнат, а сега е заменен с герба на Република България.
Намираме се в сърцето на училището. Навремето тук е бил плацът, на който се строявали до 1600 души. Сега голяма част от него е заета от китна градинка. Оглеждаме се. От едната страна е сградата на пансиона, отсреща е църквата „Свети Архангели”, отляво е сградата на щаба на училището. Вдясно е бил манежът, а зад него имало помощни сгради и казармите на обслужващия персонал, които стигали до ул. „Черковна”. Сега оттам е входът за военния музей.
Военната академия днес се намира на едно от най-хубавите места в София, до Перловската река, покрай която минава бул. ”Евлоги Георгиев”. Навремето това бил краят на града и шопите си изхвърляли боклука в реката. Следвали бостаните и градините им. Сега това е самият център на столицата. Създадена е през 1878 г., като до 1944 г. през нея са минали 8265 души, средно по 120 души на випуск.
От целия комплекс най-внушителен е главният корпус (пансион), построен през 1888–1894 г. от чешкия архитект Антонин Колар. Сградата е триетажна, в неоромански стил и е с типична за военните обекти архитектура. Фасадата наподобява старинна крепост, а погледната в перспектива “птичи поглед”, изобразява буквата “Е” (началната буква от името на царица Елеонора), с присъщите на постройките в този стил арковидни прозорци и сводове. Любопитен детайл са бойните кули върху корнизите на покрива. През 1934 г. се ремонтира южният флигел (странично крило) на сградата.
Бившето управление на Военното училище и академията е строено паралелно с главния учебен корпус (днес финансово-административна сграда) и също е в неоромански стил. Издигнато е (1938-1942 г.) по проект на архитект Александър Дубовник. В стилов сградата е подобна на учебния корпус. По фасадата са изваяни релефни фигури на старинни воини с мечове. Кулообразните мотиви по корниза и по покрива, както и аркообразните прозорци създават атмосфера на дисциплина, строгост и войнственост, като се постига необходимата стилова връзка със сградата на архитект Колар.
Параклисът е построен в края на 1898 г. и тържествено е осветен в присъствието на княз Фердинанд І, който през 1906 г. наименува храма на името на светите архангели (Михаил, Гавраил и Рафаил). Тъй като параклисът не можел да побере едновременно и кадети, и юнкери, те се черкували по ред през седмица в неделя. След като си вземели причастие и службата приключела, им давали огромна мекица, за която още говорят възпитаниците. Черквата функционира като действащ храм до 1946 г., после е превърната в склад за фураж. Възстановена е през 2001 г. в близък до първоначалния є вид. На една от стените є има изписани имената на загиналите български офицери – възпитаници на училището. Манежът е бил преустроен за езда на закрито през 1926 г., сега е спортна зала.
В пансиона се намират две от най-важните помещения – аулата и царските салони, които си заслужава да бъдат видени. За наша изненада аулата е оборудвана по последна дума на техниката, с меки кресла за 120 души, кабинки за преводачите и сцена. Но гипсовите ажурни орнаменти са запазени, а дискретно осветление осветява златните винетки. Навремето тук се правели официалните балове на юнкерите и кадетите, на които се канели ученичките от девическите гимназии.
Нашата главна цел са трите царски салона, където в тържествена обстановка цар Борис III приемал юнкерите и ги произвеждал в офицерски чин. Там кадетите нямали достъп. Залите са „тапицирани”са типичните за австрийските замъци дървени ламперии и огромни дървени шкафове. Навремето те съхранявали огромната колекция от пушки на цар Фердинанд, а по стените били закачени в редици сабите от личната колекция на първия български княз Батенберг. По стените висяли картини с бойни сцени. За съжаление нищо от тази богата украса не е останало, всичко е изчезнало след 1944 г., твърдят нашите гидове. Все пак запазени са в автентичния им вид огромните метални полилеи и високите кахлени печки, които изумяват с майсторската си изработка. Силно впечатление прави прочутата картина „Самарското знаме”, нарисувана от Ярослав Вешин през 1911 г.
Друга забележителност е старинният часовник на цар Фердинанд в кулата над царските зали. У нас са известни само три такива модели, австрийска изработка, и те са забележителен пример за блестящата техническа мисъл на своите създатели. Часовникът работи абсолютно точно и отмерва повече от сто години времето на учебните часове. Часовникът над “царските зали” се навива на всеки 24 часа с уред, подобен на манивела.
Около голямата дъбова маса в централния царски салон, точно както навремето монархът е произвеждал офицерите, сега шефът на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България Борис Станимиров връчва членските значки на трима новоприети. По традиция те ги получават от възпитаник на военното училище и това е полк. Никола Рухчев. След това всички се насочваме към църквата „Св.Архангели”, за да запалим по свещичка за загиналите в атентата 1925 г. Така завършва и нашата обиколка, която за всеки гражданин може да продължи из раззеленения парк на академията.
интересна статия. впечетлиха ме изисквания за офицерите. наистина сме имали армия тогава. жалко е че тази традия бе унищожена от комунистите…