С „Шуми Марица” напред!
Последната в историята пехотна атака с безсмъртния ни химн – 29 март 1945, Драва.
поручик Райко Алтабанов – 64 випуск.
Унгария. Месец март 1945г. 12-ти пех.Балкански полк заемаше за отбрана северния бряг на р. Драва в района на гр.Барч. Към края на месеца полкът беше сменен от позициите по реката и съсредоточен в околностите на с. Бабоча и чифлика Харонфа. Оттук трябваше да започне пролетната офанзива за нашата 8 пехотна дивизия в състава на която беше полкът. Той имаше за задача да настъпи в северозападно направление и като се придържа към северния бряг на река Драва да достигне устието на р. Мур.
Военните действия трябваше да започнат на 29.03.1945г. в 3 часа сутринта. В щаба на полка започна трескава дейност. Задачите на поделенията бяха подробно обяснени от полк. Димитров – стар изпитан командир от Първата световна война, който с обич беше наричан от войниците „Дядо Димитър”. А този „дядо” нямаше дори 50 години!. Косата му беше побеляла, но на външния му вид всеки би завидял. Изправен, строен, уж се държи строго, а очите му се смеят – човек, роден за командир, който веднага ти грабва сърцето. И гласът му един такъв властен, гръмовит, без да искаш му се подчиняваш. Помощниците му бяха хора, които владееха безупречно военната служба, знаещи и можещи, доказали своите достойнства в мир и бран. Получихме последните указания, съобщи се и началото на атаката… настана онова тръпнещо очакване, което едва ли може да се опише!
Моята рота, 1-ва пех.рота на полка, беше оставена в резерв на дружината.
Извиках взводните командири и дадох заповед за атака.
Взводовете заеха местата си.
Остава само да вдигна ръка и да изкомандвам „Напред!”
В миг сивите фигури на войниците ще се понесат към врага, здраво стиснали пушките, напрегнали до скъсване нервите си и вперили поглед в „ротния”, който за тях сега е повече от Бог. От него, от умението му, от волята му, от всяка негова дума и действие зависи животът на тези 120 бойци, повечето от тях оставили в Родината деца и млади жени, бащи и майки, братя и сестри. А той, ротният, е само на 22 години, едва що завършил Военното училище!
Наистина, няма нищо по-страшно, по-славно от пехотната атака! Тогава цялата вселена като че ли се смръщва и изсипва огъня на пъкъла върху тия малки сиви човечета, които бързо прибягват, ровят се в земята, лягат, стават, но мъничкото им храбро сърце с непознат устрем ги тласка напред. Сипе се отвсякъде огън и смърт! Стрелят по тях с автомати, минохвъргачки, картечници и оръдия. Газят ги танкове, вият моторите на самолетите над главите им, а те все вървят ли, вървят… И все напред – техните мотори нямат заден ход.
Наближава съдбоносният зловещ час. Усещам ударите на сърцето си. Гледам часовника и ми се струва, че стрелките вървят много бавно. А така ми се иска да спре пустият му часовник! Но няма връщане назад! От време на време тук – там падат по някоя мина или снаряд. Противникът се е затаил, ние също мълчим. Но ето че се започва… Излетя червената ракета, отвори се адът на земята. Потръпна Унгарската пуста. Мини и снаряди започнаха да ровят гърдите и. Като оси свирнаха във въздуха безброй куршуми. Запя своята песен Богът на войната – песента на нашите славни артилеристи. Трещят снарядите върху окопите на противника, всичко се забулва в сив и черен дим.
Бинокълът не слиза от очите ми. Напрягам поглед, но тъмната мъгла става все по-гъста. Няма вече залпове и отделни изстрели. Само бучене. Изведнъж се появяват два самолета, които с бръснещ полет затракват с оръдията и картечниците си. Чуват се, защото са над нас. А противникът мълчи. Той се е заврял в земята и сигурно се моли да го пожали косата на смъртта…
Изведнъж настъпва тишина. Замлъкват дулата на оръдията, чуват се отделни гърмежи. И тогава бойците се размърдват и тръгват напред… Започва още една славна страница от историята на балканци. Пак затрещяват оръдията, но снарядите падат вече зад окопите на противника. Моят час е настъпил. От развоя на боя зависи кога ще си вдигна ръката и … хайде напред! До нас достигат засега само отделни куршуми и мини. Противникът се събужда и започва ожесточен огън. Виждам как нашите роти се спират на 100-200 крачки от окопите му и се скриват в земята. Близкият чифлик е в пламъци. Слънцето вече е започнало да слиза на запад. Чудя се кога мина половината ден!
Изведнъж телефонистът до мен приведен ми подава слушалката. Познатият глас на командира на дружината без много обяснения ми заповядва: „1-ва рота, включи се в бойния ред на 2-ра и 3-та рота, задмини ги и чакай нова заповед!”
Напред! Най-после! Олеква ми. Поглеждам най-близките бойци, те са вперили поглед в мен и много добре знаят какво ще последва. Колкото и чудно да е, някои се усмихват! Някаква сила ме подема от земята, аз вдигам ръка и крещя силно очакваното „Напред!” Понасят се бойците към противника. Няма ги вече уплашените лица от Оролик! Сега виждам изпечени войни, запретнали шинелите в коланите си, устремно да се хвърлят в боя. Край мен е отделението за командване. Скоро настигам ротите пред мен, задминавам ги и сформирам бойния ред. Слава Богу! Дотук всичко мина като на учение. Убити няма. Само едно откъснато ухо на Пейчо. Левият ми пагон лекичко скъсан си стои на мястото. Ясно виждам вече окопите на противника. Мяркат се отделни войници, суетят се, стрелят и пак се скриват. Готвят се да бягат. Ето това ми трябва. Вземам телефона и бързо обяснявам на командира на дружината положението. Последва отговор: „Добре! Изчакай!”. Знаех, че сега ще се подготви общият удар и ще скочим в окопите. Сега вече идва най-страшното!
Опирам гърба си на някаква купчина пръст и се обръщам назад. Целият боен ред на нашите части се очертава пред очите ми. Чифликът още гори. Боят се е затегнал. Стрелбата понамаля. И в този момент, о Боже, чувам звуците на „Шуми Марица”! Не вярвам на ушите си! Забравям страха, забравям противника и гледам към горящия чифлик. Косата ми настръхва, тръпки ме полазват. Съжалявам, че нямам фотоапарат. Сега ми е чудно как съм мислил за това!
На огнения фон ясно се виждат приведените фигури на музикантите на полка. По инструментите се отразяват светли точки от залязващото слънце и от огъня на горящия чифлик. Бойното знаме се развява сред пушеците, а отпред „дядо Димитър”, без каска, бялата му коса ясно се вижда, в едната ръка вдигнал пистолета, а в другата държи каската и леко приведен напред, върви начело на бойците. Чудна картина! Ясно вече чувам звуците на химна. Тръпка преминава по бойния ред. Войниците се надигат и гледат захласнати. Аз викам с цяло гърло: „Лягай долу!” В един миг ми се сторва, че боят заглъхна и се чуват само милите и скъпи звуци. Откъм чифлика се чува страшното българско „ура!”. Първо плахо, а после все по-силно и мощно… Полкът се вдига „на нож”!. Първите бойци се счепкаха с врага, затрещяха бомбите и автоматите.
… След около два часа противникът вече вдига прах по разровените пътища на север.
Унгарската пуста стана свидетел на още един подвиг на балканци. Тук при тази атака, за последен път се чу в боя Българският химн!
* * *
Епилог:
Химнът „Шуми Марица” – свидетел и вдъхновител на победите на българския войн при Шипка, Сливница, Одрин, и Дойран беше забранен като „фашистки” и сменен с български превод на съветския химн. Осъден на забрава, той остана да живее в сърцата на всички българи, само не на онези, които са забравили че са такива. На 18 ноември 1989г. първият демократичен митинг след падането на комунизма започва с „Шуми Марица”.
Полк. Димитър Димитров е уволнен от армията през 1946г. „ за груби фашистки прояви”.
Днес в Стара Загора има улица с името на славния командир на 12-ти Балкански пех. полк.
*
Авторът на текста – поручик Райко Петров Алтабанов от Ст. Загора, завършил 64-ти випуск на ВНВУ е раняван два пъти в бой. Награден е с орден „За храброст”. След войната е уволнен от армията „по разпореждане”. Записва се да следва в университета, но на втората година е изключен като неблагонадежден. Преживява като работник където намери.
И до ден днешен не мога да разбера защо имаме за химн една такава песньовка, а не бе възстановен славният ни химн “Шуми Марица”?!
МНОГО СЪМ ДОВОЛНА ОТ СТАТИЯТА ПО- ГОРЕ.ПРОЧЕТОХ Я ВНИМАТЕЛНО .РАЗМИШЛЯВАХ ВЪРХУ ТЕКСТА И РЕШЕХ,ЧЕ И НИЕ ТАКА ТРЯБВА ДА СЕ ПРЕБОРИМ С НАШИЯ ПРОТИВНИК…(военна цензура поради политическо послание, не ми се сърдете, действам по устав:) …ПОДКРЕПЯМ ИДЕЯТА ЗА ХИМН ДА СТАНЕ “ШУМИ МАРИЦА”.
Някой знае ли как е създадена музиката и текста на “Шуми Марица”?
Страхотен текст! Настръхнах и аз…
към Графа:
ето тук: http://edinzavet.wordpress.com/2008/02/11/shumimaritsa/